Колко лоши са понякога хората?! Колко страх и притеснение наднича зад суетата на слънчевите им очила?! Колко нелюбов и нещастие...

Тъй като цял нощ връзвах панделки за сватбените ни покани имах доста време да помисля за това. Случката е елементарна. Не си струва дори да се разказва. Една среща с една тъжна душа, една среща с Егото, но не и с човека, заклещен под товара му. Една среща със слънчеви очила.

Когато нося слънчеви очила, ги свалям ако трябва да поздравя някой. От възпитание ли или защото не мога да си представя как ще говоря с някой без да правя контакт с очите си и без да позволя на другия да прочете в тях всичко, но ги свалям винаги. Не ми харесват хората, които не го правят. Приличат на шпиони, което ме кара да настръхвам. Седят на някоя маса, скрили уста в яката на якето си, сложили очила (въпреки че часът е 9 вечерта)...защо е всичко това? Защитават се така или пък дебнат плячка?! Във всеки случай е неестествено, странно, а и малко жалко.

Обичам хората с очи. Очи, в които да прочетеш, очи, в които прозира до безкрай душата му - открита и приемаща. Ако не искаш да бъдеш открит с мен, защо въобще ме срещаш...от суета???

Не разбирам хората, които се крият зад слънчевите си очила. Защото по стъклата им е зацапано със страх и това ги прави грозни. Не разбирам грозните хора. Суетата, самочувстието и Егото са всичко, което се вижда от тях и се чудя.."Това ли искате да покажете на света? Наистина ли е само това?"